Още като слязохме с Юлия от 777-ицата на Ер Франс и попаднахме в пъстротата на ОР Тамбо Интернешънъл - или летището на Джо'бърг - и оклюмащото ни от зимата и десетчасовия полет настроение бързо започна да се качва. Заради слънцето, синьото небе и разноцветната пътечка към паспортния контрол трябва да беше. Чернокожите офицери бързо ни сложиха печати и се отправихме към ордата шофьори-посрещачи в оранжеви и червени ливреи. Намерихме нашия антрацитен чичка с табелка "Г-н Юлия Милославина" и се оставихме да ни отведе към колата, която се оказа С-класа автоматик миналогодишен модел. Като отмина първоначалния шок от карането в грешното платно, изпреварванията от дясната страна и изходите от магистралите вляво, започнахме да се наслаждаваме на обкръжението. Аз се впечатлявах от това че вместо ръждясали пикапи Тойота по магистралата господстваха мерцедеси и бмв-та в дясното платно и фиести и корси в лявото. Юлия се впечатляваше от върбите и брезите от едната страна и палмите и кактусите от другата, растящи от кафявочервена почва. Богатата растителност в Претория наистина впечатлява, можеш да видиш всякакви дървета, храсти и цветя, не само местни, но и внедрени от Европа, Азия и Австралия – кактуси растат около брези, бананови палми до алое и т.н. Като цяло пейзажът е красив и живописен с разнообразен релеф и наситени цветове. Само малко разтревожващ беше видът на чифлиците по баирите, оградени с крепостни стени с бойници.
По едно време пристигнахме в къщата за гости, която всъщност беше имение в колониален стил. Зад бетонната ограда се криеха приятни градинки с две малки басейнчета, езерце с рибки и фонтанче, палмички и всичко останало, а вилата силно напомня филми като "Анна и кралят" и "Робинята Изаура", но украсена с повече вкус и пълна с антични мебели, картини и джунджурии.Управителката (бяла бабка, британски акцент) ни посрещна като че ли й бяхме любимите племенници и разпореди на прислугата да ни покаже вилата, за да си изберем стая. Британски маниери властваха повсеместно. По телевизора вървяха религиозни предавания, футбол и "направи ме супермодел", колкото да ме унесат в дрямка.
Следобяд попитахме бабата къде може да се разходим, защото знаех че вилата е в края на природен резерват - но тя беше категорична "само не търсете гората, не искаме да четем утре по вестника за вас". Не разбрах каква опасност имаше предвид - отровните змии, носорозите или местните. Посъветва ни вместо това да разгледаме някаква градинка близо до къщата. Тръгнахме по пътя и като преминахме покрай кратка серия от замъци превърнати в офиси или офиси построени като замъци, намерихме малък оазис, предназначен за конференции, с кръчма и хотел, и декоративен слон.
Осъзнахме се чак като слънцето отиде на залез и персонала (от черни естествено) се заизнизва. Тръгнахме си и ние заедно с черните, които както се очаква постоянно нещо си тананикат, пеят, викат, танцуват и се закачат с минувачите. Направи ми впечатление, че всички черни по улицата те поздравяват, а белите не те забелязват.
След вечерята погледахме малко звездите в градинката. Тука съзвездията са обърнати наопаки. Луната също изглежда странно. Изобщо ЮАР е такава амалгама – видиш нещо, кажеш си „а, то си е същото като при нас“ – и след секунда „е такова чудо не бях виждал“.
Всичките снимки тука:
http://picasaweb.google.com/ribastuka/SouthAfrica
