Флотски фестивал в Саймънс Таун

Саймънс таун е малко селище на източния (индийски) бряг на полуостров Кейп, но най-вече е военно пристанище. Причината е в дълбоките води на заливчето - 70 м, които позволяват големи крайцери и подводници спокойно да маневрират и акостират. Този ден (6-март) базата кипеше от народ, шумотевица и суетня - фестивал на флота! Навсякъде маршируваха черни моряци в чисто бели парадни униформи, бели фуражки и лъщящи бели обуща, на дамите-офицери - с токчета. Деца в моряшки костюмчета крачеха зад тях. Като преминахме през сергиите със сувенири и наденички на скара излязохме до самия пристан. Бойните кораби бяха накичени с разноцветни флагчета. От илюминаторите се провикваха деца. Народът се тълпеше на дълги опашки да разглежда корабите и подводниците. А имаше какво да се гледа - освен стари катери и бракувани дизелови подводници, достъпни бяха и свръхмодерни стелт катамарани, фрегати и подводници на Южноафриканския флот. На гости на африканците беше и флотът на Германия. Немците бяха отворили за посетители фрегатата "Бранденбург", а зад нея се извисяваше гигантския военен танкер (Einsatzgruppenversorger) "Франкфурт".

Ние се наредихме на една опашка която водеше към африканския "САС Менди". Вече бяхме полуизтощени и прегорели от слънцето, когато дойде реда ни. Един лъчезарен чернокож лейтенант ни приветства с широка усмивка и зъби по-бели от униформата му и поведе нашата разходка из кораба. "Менди" е 8-палубна фрегата построена в Германия през 90-те като са използвани стелт технологии и всякакви други чудеса. При обявяване на "ултратихо състояние", се изключват всякакви източници на шум освен само най-необходимите сензори и въоръжение, движението по палубите и активността на екипажа строго се ограничават и корабът става "невидим" за радари, сонари и инфрачервени камери. Вътрешното пространство на кораба е херметически изолирано и под повишено налягане и така корабът е защитен от радиация, химични и биологични оръжия. Ако бъде ударен, херметичността не се нарушава, а поразеният сектор се евакуира и изолира от останалите. Много има да се разказва за техниката, но по-забавно беше да откриваме помещенията, построени в типично немски стил на строга и семпла практичност, украсени с плакати и табели с инструкции за екипажа в типично африканския хумористичен и карикатурен стил.

САС "Менди"

Капитанския мостик

16 противокорабни ракети MBDA Exocet

Юлия пробва противовъздушната артилерия.

Междувременно в базата течаха постоянни демонстрации - една от фрегатите беше "трансформирана" в пиратски кораб и се водеше истинско сражение между флота и "пиратите", в което участваха два вертолета, катери и водолази. Всичко това под ураганния вятър който се беше извихрил на брега. Вятърът беше толкова силен, че едва стояхме изправени, а вертолетите излитаха и кацаха от техните палубни площадки и зависваха над водата или над лодките, а от тях се спускаха морски пехотинци! Докато гледах, кожата ми настръхваше едновременно от ужас и респект към смелостта и професионализма на южноафриканците. А тъкмо когато вече се бяхме нагледали и се канехме да си тръгваме, коментаторът обяви пристигането на Южноафриканската демонстрационна ескадрила "Сребърните соколи". След минути долетя петорката Пилатус PC-7 в клин и започна шоуто. Аз не можех да повярвам, че въпреки наистина кошмарния вятър демонстрацията не беше отменена. А програмата беше от световна класа. Близки разминавания, практически всички маньоври във формация - бъчви, бойни завои, имелман, полутоно, управляемо тоно, раверсмани, неизменните димни фигури - сърце и букет, не пропуснаха нищо. Формацията беше плътна и стегната, прецизността на изпълненията беше без никакви забележки. Евала!

"Сребърните соколи" с Pilatus PC-7

Всичките снимки тука:
http://picasaweb.google.com/ribastuka/SimonSTown

Южна Африка - ден 1-ви

Още като слязохме с Юлия от 777-ицата на Ер Франс и попаднахме в пъстротата на ОР Тамбо Интернешънъл - или летището на Джо'бърг - и оклюмащото ни от зимата и десетчасовия полет настроение бързо започна да се качва. Заради слънцето, синьото небе и разноцветната пътечка към паспортния контрол трябва да беше. Чернокожите офицери бързо ни сложиха печати и се отправихме към ордата шофьори-посрещачи в оранжеви и червени ливреи. Намерихме нашия антрацитен чичка с табелка "Г-н Юлия Милославина" и се оставихме да ни отведе към колата, която се оказа С-класа автоматик миналогодишен модел. Като отмина първоначалния шок от карането в грешното платно, изпреварванията от дясната страна и изходите от магистралите вляво, започнахме да се наслаждаваме на обкръжението. Аз се впечатлявах от това че вместо ръждясали пикапи Тойота по магистралата господстваха мерцедеси и бмв-та в дясното платно и фиести и корси в лявото. Юлия се впечатляваше от върбите и брезите от едната страна и палмите и кактусите от другата, растящи от кафявочервена почва. Богатата растителност в Претория наистина впечатлява, можеш да видиш всякакви дървета, храсти и цветя, не само местни, но и внедрени от Европа, Азия и Австралия – кактуси растат около брези, бананови палми до алое и т.н. Като цяло пейзажът е красив и живописен с разнообразен релеф и наситени цветове. Само малко разтревожващ беше видът на чифлиците по баирите, оградени с крепостни стени с бойници.

По едно време пристигнахме в къщата за гости, която всъщност беше имение в колониален стил. Зад бетонната ограда се криеха приятни градинки с две малки басейнчета, езерце с рибки и фонтанче, палмички и всичко останало, а вилата силно напомня филми като "Анна и кралят" и "Робинята Изаура", но украсена с повече вкус и пълна с антични мебели, картини и джунджурии.

Управителката (бяла бабка, британски акцент) ни посрещна като че ли й бяхме любимите племенници и разпореди на прислугата да ни покаже вилата, за да си изберем стая. Британски маниери властваха повсеместно. По телевизора вървяха религиозни предавания, футбол и "направи ме супермодел", колкото да ме унесат в дрямка.

Следобяд попитахме бабата къде може да се разходим, защото знаех че вилата е в края на природен резерват - но тя беше категорична "само не търсете гората, не искаме да четем утре по вестника за вас". Не разбрах каква опасност имаше предвид - отровните змии, носорозите или местните. Посъветва ни вместо това да разгледаме някаква градинка близо до къщата. Тръгнахме по пътя и като преминахме покрай кратка серия от замъци превърнати в офиси или офиси построени като замъци, намерихме малък оазис, предназначен за конференции, с кръчма и хотел, и декоративен слон.

Ама какво място! - толкова много растения и животни! И безплатно! Многообразието беше разтърсващо. Огромния водопад, с лебедите и гъските в езерцето не учудваха никого, обаче сред дърветата кипеше и вреше! Една чапла кацна на стълб и гледаше от най-високо, ибиси врещяха, кацаха по тръстиковите покриви и се надвикваха оттам, шарени гъски също се включваха в крясъците и воюваха с ибисите за място по покривите, прелитаха странни дроздове и косове, гълъби с оперение в най-различни десени, в небето лястовици, между клоните малки птички подобни на канарчета. По едно време дофтаса един качулат папагал да разузнава местността със суперкомични подскоци. А пък по земята търчаха невестулки. Може и клише да е, ама си беше жива Едемска градина. Особено със сладникавите миризми на незнайните цветя. Е, пауни липсваха.

Осъзнахме се чак като слънцето отиде на залез и персонала (от черни естествено) се заизнизва. Тръгнахме си и ние заедно с черните, които както се очаква постоянно нещо си тананикат, пеят, викат, танцуват и се закачат с минувачите. Направи ми впечатление, че всички черни по улицата те поздравяват, а белите не те забелязват.

След вечерята погледахме малко звездите в градинката. Тука съзвездията са обърнати наопаки. Луната също изглежда странно. Изобщо ЮАР е такава амалгама – видиш нещо, кажеш си „а, то си е същото като при нас“ – и след секунда „е такова чудо не бях виждал“.

Всичките снимки тука:
http://picasaweb.google.com/ribastuka/SouthAfrica